Какъв е смисълът на Живота според мен
Каква е целта на живота ни, какво искаме да постигнем с живота си в живеенето си, какъв е крайният продукт, какъв е смисълът? Смисълът за един е да успее в кариера, за друг в семейство и деца, за трети да постигне нещо творческо и да създаде нещо несъздадено досега, нещо велико... Смисълът за някои може да бъде да помага, да дава любов и усмивки на другите, да ги кара да бъдат щастливи, да ги променя така, че сами да се правят щастливи, да ги учи да живеят щастливо... Смисълът може да бъде в това да даваш, да раждаш пламък в очите, да виждаш разцъфтяване на душата, да носиш и будиш осъзнаване за смисъла и целта на живота, за света.
Смисълът може да бъде в това да поставяш смисъл в себе си и другите. Във всеки миг различен, но градящ, творящ, уникален, единствен по рода си.
Всичко, към което можем и се стремим в живота, но по най-разнообразни криволичещи пътечки, всъщност, е любов. Божествена любов. Любов, която е съвършена. Онази която не те кара – to fall in love, да падаш... а онази, която те въздига.
Бог винаги има смисъл, във всяко творение, в което съм, във всяко едничко. Осъзнало или неосъзнало. Да не виждам смисъл, е като да не съм с Бог. Ако нямам смисъл в клопката на ума, то има едно усещане, има едно доверяване, че някъде там в мен, тук в мен, Бог знае, и е поставил най-съвършения смисъл. Както в мен, така и във всички около мен, защото са също така мен и мои проявления. За да се проявя аз, е трябвало да ги има и всички около мен. Иначе не бих била възможна.
Когато не виждам смисъл, затихвам... да видя Бог. Понякога стигаме до изпразване от смисъл, за да спрем да градим неистини, а да чуем своята Истина.
Какво значи, когато кажа „Няма смисъл нищо”? Това значи, че нещо съм очаквал като конкретен смисъл, за да отреагирам в нямането му. Имал съм изисквания. Поставил съм си условия кое как да стане. Точно по определен начин. Но понякога пътищата, които си предначертаваме в мислите, се оказват по-сложни и нехармонични, от шорткътът, който Бог знае и предлага да изживяваме.
Умът е обвивката, която съдържа божественото вътре в нас. И ... изпразването от смисъл, когато той каже – уф, няма смисъл нищо, точно тогава ВСИЧКО ИМА СМИСЪЛ. В БЪДЕНЕТО.
Да живееш, да дишаш, да се радваш на всяко движение, на всеки мирис, на всеки вкус, на всеки допир, на слънчев лъч, на усмивка, на сълза, на емоция, да виждаш цветно.... да живееш в смисъл е да създаваш в миг смисълът.
Умът иска да има логика, да има смисъл, да има последователност, да има разбиране за това, да поставя смисъл, иначе се чувства мъртъв, няма операции, които да върти и обработва, илюзии, които да ошлайфа, да дълбае, да изражда...
Да изхождам от пространството на допринасяне, на даване...
Там, Той е Бог. Не го виждам, не го чувам, не го усещам. Нямам смисъл....
Ти, Ти си Бог. Искам да се свържа с теб, да сме заедно, да не съм сам, че да имам смисъл. Иначе нямам.
Оф... Аз, Аз съм Бог. Имам смисъл.
Учителят е второто лице – връзката между второто и първото лице, събирането и нямането на лице. Само Аз.
Идването при Учителя в теб/наблюдателя, слушащият, отговарящият, знаещият, водещият/ те кара да знаеш, да осъзнаеш, че няма разделение. Няма липса. Няма обезсмисляне. Защото всичко е Мисъл Божия изтворена и всичко има своя смисъл.
От всеки ъгъл достигаме до все една и съща точка – всичко, към което се стремим в живота, е любов, божествена такава. И целта е да разцъфнем в тази съвършеност и правейки това, това се случва и у „другите”-мен. Щото сме едносвързани.
Възпрепятстващото ни по този път, е Егото. Т.е. онази илюзорна представа за отделност от Бог, това, че съм нищо, никой, без смисъл, грешка...
Егото е да бъдеш неестествен. Но причината да го имаме, е че е необходимо за израстването ни в живота – то служи за местенето на граници, за възможността на поставянето на нови такива, за споразумения нови, за нови избори и модели на живеене, за цвят... да храни илюзията Път. Щото реално вече сме стигнали, че даже сме се изтворили и създали... Вече сме случени Богове. Какъв по-голям Смисъл от това? По-велик и съвършен?! От това да видиш това?!
Когато си естествен, непринуден и невинен – няма его. Пък самонаблюдавайки се, разбирайки себе си по-добре, дълбоко в медитация, не онова ОООмммм... като откачен луд изтрещясал дето не знае защо го прави и какво прави – медитацията е в това да сготвя, в това да играя хоро да речем, да рисувам, да пиша нещо, което ми идва да пиша, да се кефя в това да поливам цветята, да се кефя на душа вода, да чувствам слънчевата светлина, да усетя вкуса на шоколада ...медитация е в това и да правиш нещо рутинно и обикновено, в което умът и анализът е спрян, притихнал... и ти просто чувстваш... Тогава изкачат от извора ми истини, големи истини, велики истини. Мои, твои, негови, На мен... тя истината е една, но през различните призми, различно цветна се вижда. Но все е светла и все една. Истината.
Ние в своята най-дълбока, истинска същност, сме Любов. Изградени сме от „материя”-Любов. Хм, и що имаме толкова проблеми тогава?! Що сълзи, вопли, ридания, пламъци, огъни, стенания, горчиви съжаления, тръшкания и болежки, пепел... Защото обвивката, която представлява егото, покрива нашата същност-смисъл-любов. Както семето е покрито от обвивка.
Но семето си е семе. Има своето предназначение, своя смисъл.
Всички просветлени учители, всички топят илюзиите, събирачи на боклук, който е илюзорно произведен, от илюзията отделен, от егата. Когато прескочиш себе си и своята такава илюзия, твой смисъл е вече да помагаш на другите да прескачат своята. Тогава чуждите Ега, стават твои. Чуждите болки, стават твои. Но ти знаеш, че са продукт на илюзии и стапяш.
