Такава съм

Такава съм. В непрекъснат стремеж да разбера себе си. И търся навсякъде оставени знаци или аз си ги поставям в търсенето. Намирам се в оглеждането си в другите и научавам нови неща за себе си. Но защо наученото имам нужда да бъде споделено, да бъде прието, сякаш обобщено и припознато от „другите-мен”?! За да стане моето единение? За да бъде валидно моето разбиране и съществуване, то аз имам ли нужда от това признание и от безспирни опити за доказване? Сякаш да се утвърдя, да се легитимирам като такава каквато съм?! Нужно ли ми е това? Защо се ражда желанието?  За да намеря себе си повече, за да усетя себе си повече в другите, за да бъда себе си в по-широк план, за да се сплотя... Работя сякаш на много полета, но и на едно и също – хем в мен, хем в другият мен. Имам едни усещания спрямо моите виждания и разбирания. Другият има своите такива спрямо неговите споразумения и избори за виждания. И когато другият не ме вижда, а аз го виждам, то значи ли, че моето виждане е измислено и фалшиво? И значи ли, че съм в себезаблуда и имам нужда от потвърждение.

Това, което ми липсва, е вяра в себе си и усещанията си. Иначе  какво става – разцепване. Себеотричане на собствената си личност, автоагресия и всъщност самонараняване, непрекъснато кълцане на парченца и болка от това, голяма болка, която се равнява на постоянно умиране. Постоянното отделяне се равнява на постоянно умиране.
Коя е онази част от мен, която иска да бъде потвърдено и споделено?! Коя е онази част, която не иска да бъде сама, а иска взаимност и разбиране? Коя е онази част от мен, която иска да се видим като едно всички, защото така го усещам? Когато говоря с друг, чувстващ го мен, разбирам, че другият не би разбрал, ако аз не го чувствам. Сякаш тази взаимност е обусловена предварително, има я вече случена. И е така.

Тогава – когато се получават парадокси и неразбирания, то какво виждам аз – желанието си за взаимност с другия или самата взаимност, или това е едно и също?! Съзнавам, че болката е илюзорна. Съзнавам, че боли, защото умът е свикнал да отделя, да се отграничава. Сякаш посредством него виждането става уникално и различно и благодарение на него е важно и специално. Да, така е, ако нямаше ум и точка от която да наблюдавам и творя света си, нямаше и да мога да пиша това, което пиша в момента. Умът и егото като „отделен съм” е онова, което ме кара да искам да бъда утвърдена, разбрана, чута, споделена. Хм, че тогава пък в мълчание ли да мина, в режим мълчание?! Защо – защото може би по някакъв начин не долавям истинското. Защото с думите и опитите да изкажа усещането, греша и го изкривявам, не само, че не долавям така истинското усещане, ами и не го изразявам истинно.
Колко куц начин на комуникация излизат думичките. Колко примитивен ми изглежда и ограничен.

В стремежа си да разбера максимално другият, така че да не нарушавам неговото бидене, неговото изразяване и неговото себеусещане, да не смущавам и да уважавам изборите му в изживяване такъв какъвто е... то едва ли не развивам вътрешна комуникация с въпросното „друго”, вътрешен разговор, като телепатията, но не съвсем или може би съвсем това. Кой знае?! Никой не може да ми каже. Защото няма кой да потвърди. Може би ако приема за себе си, че е това, ще бъде това. Ако поставя под съмнение, че не е, то тогава и не е. Вярата, вярата в усещането си, че другият е теб и ти си него и сте едно ли прави този начин на общуване възможен? Тогава... ако въпросният друг не желае да общува с теб, ти би ли имал вярата?! По-скоро би имал съмнението. Май едното се равнява на другото.

Съмнението у мен случва конфликти отвън ми. Съмнението у мен, себеотричането си и малоценността ми носят сблъсък с реалността. Сякаш тя – реалността е такава каквато е, за да ми е фон да приема себе си. И аз, неприемайки себе си, всъщност страдам от реалността и от фона си. Сякаш този фон е просто илюзорен, за да ми служи като сцена за себепознание. Сякаш... Сякаш и баш така си е май май. И ето го пак съмнението. Кой ще ми каже?! Права ли съм или не?! Има ли някой, който може да ми каже истината, освен онова гласче в мен, което води и навигира, онази интуиция...

Да се доверя, да не се питам, да не се съмнявам... но пък умът, за да не изпусне някакъв си контрол, който си е въобразил, че благодарение на него дирижира и управлява .... умът си мисли, че само с поставяне на всичко под съмнение и с неминуеми доказателства реалността става приемлива. Че само така може да се потвърди нещо за истинно. Умове много. Все с ограничения някакви, със свои разбирания и свои системи-човеци... и всички тези умове имат свои истини подхранващи и животите, които реализират, са все с различни истини. Така изглежда. За един отделен ум така изглежда.

Какво ли е да не си фиксиран в позиция-ум?! Дали има изобщо лудост тогава? Май няма. Просто страхът определя патологията. Ако те е страх от лудост, може и да видиш що е да си неуправляем сам за себе си. Страхът уж събира. Той ти казва – стегни се... но когато нещо е отвъд силите на частното и нещо общо го води и частното си инати да възприеме общото водене, общото случване, естествен вселенски поток на случване.... то това се равнява на вървене срещу естествените процеси, срещу самия себе си, макар да изглежда, че се браниш и защитаваш и отграничаваш и дефинираш, ... тогава всъщност се ражда лудост и болест, ражда се самоагресивно нараняване и потискане.

Какво нещо е болестта.... Хем те наранява, хем пък ти говори максимално истински за теб самия и твоята цел и мисия като съществуване. Колко съвършено изграден механизъм на здравеене сме всъщност всички ние, природата и вселенските принципи, които я движат.

И как ако умеем да разчитаме символно, ако умеем да разбираме езикът на природата, болестните произведени симптоми, произведени „думи”, така щото да бъдат видяни
(а ние все виждаме с пипане, физическо и материално да е произведено, а преди това има и невидим план, емоционален и ментален такъв, душата сигнализира, силата, която е стремяща се винаги към баланс и хармония сигнализира при ограничавания посредством някакъв дискомфорт... че приетото ограничение е илюзорно и би донесло болка. Доста по-рано от проявеното на физическо ниво може да се регистрира болестно случване. То... тогава ние умеем ли да говорим на своя си език?! Знаем ли си езика?! Нями глухи сме за самите себе си.... А който чуе и се опита да говори, всъщност, е обявен за болен, за да си потвърдят илюзиите за истинни околните и болшинството забравили се)....
Ако умеем да се разбираме и чуваме, бихме си спестили много болка.

Разболяваме се, защото не можем да бъдем себе си, защото не си позволяваме да бъдем себе си в обществото, в социалната структура, в която сме попаднали.

Но когато един осъзнае това, когато втори, трети... когато все повече „клетки от общия организъм” осъзнаят и си припомнят какво е всъщност свобода и това да си себе си, защо е болката, защо е създадена и какво знание носи, какъв дар е всъщност, ако я възприемеш, интегрираш и промениш хода на живеене и мислене, ако вземеш нов избор и се себеспоразумееш да не се потискаш и да се изразяваш напълно в синхрон спрямо усещанията си за истинско аз, без компромиси и без „ами какво ще кажат другите”, без такса чуждото мнение.... тогава много болести биха били предотвратени овреме и въобще не биха се и появили на материално ниво, физически....

Количественото натрупване води до качествено изменение – едно велико изречение, което научих от един проявен велик учител-мен в моята реалност.

Та... колкото повече, толкова повече и в един момент ще има една обща истина, която ще излезе на яве видима... и ще промени обществени структури и ще промени и социални норми и порядки и ще промени и човешкото осъзнаване. Ще промени, защото вече го прави.

Промяната вече се случва. И идеята за „край на света” не е край материален, край на телата ни... а край на илюзиите, от които страдаме. Не само като физически тела, а цялостно и холистично – като същества. Живи, динамични и съществуващи тук и сега.

Анел и който се види в думите, Тук и Сега :)

Ако Ви е харесала тази статия,
можете да подпомогнете "Природата на Аз" с избрана от вас сума.
Благодаря!