Отвъд страха...да се познаеш...

Истинското творчество е резултат от съюза с божественото, с мистичното и непознаваемото. Тогава то носи радост на твореца и щастие на другите. Ошо.

Живях безгрешно, после грешно.. по стъпките на истината неродена още в мене...аз крачех като сляпа, лутах себе си... разкъсвана, раздирана до кръв от демони... Душата ми с покров обгърната очаваше да се изгуби сред тъмата ледена. Навсякъде до мене крачеха и страховете ми...все неотменните „приятели”  във времето. Не стихнала от болката аз търсех своя извор, виделината в мен изгубена все дирех я... и своя зов отправях искрено и вятъра очаквах да ми върне шепота на истината, но отговора тъй жадуван все не идваше.

Въртях се в лабиринт от тъмни страсти, издигах се на гребена на нищото... помръкнала и спяща бях, а утрешния ден го виждах  като минало...

Не бях ни тука... нито пък сега... Във миналото връщах се да се покая, разравяйки потиснатите тежки спомени... и все разгарях  огъня нестихващ в мен, а той безмилостно гореше  ме за грешките отминали, дори неспомнени... И раните докосвах плахо, после силово, а те боляха... дълго и безмилостно... и все очаквах  помощ... на вратата  ми тя да похлопа и тихо в мен да влезе истинно... и да ме изцели завинаги...

Но пътят чист бе тъй  далеч от мен. И с всички крачки напосока правени , без мъдростта и знанието да са мои спътници във клопки вкарвах мене си, а пък душата ми принудено и отредих да скита като блудница... Завои, пропасти, горчивина...безброй мъчения и сторих. и пак се ”случвах ”в грешни избори. Болеше я..и стона и дочувах,...до дъното потънах...  все не спирах... и не разбирах, че моят свят „просторен” се е превърнал в ад неистов.

 Сама аз себе си увличах в капана свой да се положа,  а пък на другите им давах „без да искам” свободно с мене да го сторят. Уж вярваща, божествена и  светла...аз бавно и стремително погивах. Докосна ме смъртта отвътре и вледени ме... цяла. И като камък станах аз... студен и неподвижен. Усещах, че умирам, на късове ме хапеше умът ми...и давах себе си, защото не провиждах . А пък отвъд...”аз мислех си”...това очакваха да сторя, за да ме разтопят, докато в пепел се превърна., защото пречех. И мрака нарушавах... Без мен и беше по-добре на тънината,.а пък страха изпълващ ме стремглаво... само затягаше оковите и ме оставяше да дишам едва...едва...като назаем. И тъй... поглъщаше ме бавно.

И все не виждах, че не отвън, а вътре в мен  това е дето ме разяжда. Сама за себе си аз демон бях и свойта гибел сътворявах бавно.Отвънка търсех светлината , отвън усещах    гняв, и суета, и болка, и агресия.и свят погубен, в който вярвах  си, че съществувам. Само, че туй било е моето незрящо „вътре”... било е просто огледало...

 „А мойто себе е различно”...все проговаряше дълбово  в мен един познат, премъдър глас..Но все не вярвах  истина да ми говори.

И продължавах да се рея между небето и земята... безчувствена, и тъжна и обезверена... очакваща... какво ли?!... Краха... или  избавлението свое.. Що ли?!

Вече не знаех  нищо, нито чувах, нито виждах... във бездната си собствена се  сгромолясах бездиханна. Единствено божествената ми природа не позволяваше във мене да заспи желанието да се моля. И ден след ден молитвата  излязла от сърцето ми ранено, аз като стожер я положих около мен да бди, за да ме съхрани. Туй само можех, докато спрях да имам сили накрая и това да сторя... И сякаш веч не съществувах. За мене нямаше ни чувства, нито сетива пробудени, с които да отсявам случващото се. А лутащата ми душа опита се да се завърне, но нямах сили да я приютя... Бях уморена... да Бъда... и се предадох  на Бога в мен, защото само той ми бе останал, за да му вярвам  и да чувствам близостта му. Единствено в това оказах се тъй-права. Без его и  без страхове поисках само да върна себе си във мен самата.. .да се събера и се усетя по детски жива... и да даря света с поне една единствена усмивка, но от душа родена да е... чиста..и да почувствам поне за миг един аз радостта от туй, че има ме, че съм жена.. и майка..и сестра... дори дете,... че просто ЖИВА съм...Забравила, че съм човек със свойте недостатъци, и болки и несгоди... бях заглушила моето сърце от вечните терзания за съвършенство, от лутането във дуалността, която  ме бе кастрира отдавна като същност... Изгубена аз бях...и исках само да се върна преди финала свой... да „разбера”  и да усетя реалността каквато имах я, и помнех я, но както някога... преди да се разтворя в тъмнината своя...И най-накрая аз разбрах, че тъмното и светлото във мене са поравно. И без отричане приех, че съм и двете...Тогава мир в душата ми настана. Щом мрака свой приех го безусловно... тогава станаха и чудесата...

Оказа се, че Бог ме беше чул и бе разбрал това, което озари  ума ми и чувството в сърцето ми родено, защото бях приела  изцяло онова, което Той е всъщност.. Медалът има две страни.. и двете части са във мене. Оставаше ми  да направя своя избор... Къде да бъда... от коя страна...Неистово обичах светлината и дадох вътрешния вот пред себе си и Него. Почувствах полъха на миналото... Той бе  като изпят отдавна  стих на песен... и после аз пробудих се напълно...

Тогава ярките лъчи на Светлината окъпаха ме и грижовно стичаха се непрестанно, за да ме пречистят цялата... и вън, и вътре.. и раните ми излекуваха., за да не ме боли. И после свойте цветове разтвори над мен и ме обгърня с дъгата своя животворна... и ме изпълни със надежда, и ме дари със вяра свята... и нежно тъмнината тя от мен завинаги прогони като я обезсили...не с война, а с любовта си тя го стори... И като дар принесе ми я, за да е винаги във мен и в мойто свято ложе... в сърцето ми тя вечно да живее...всемирната  любов ...онази... дето родена е от светлината... онази дето чудесата случва.... онази, дето изначално ме е сътворила като същност. Това бе моето свето кръщение... сама аз себе си пречистих и осъзнах го.  Това бе полъха пред моята врата, която тъй неистово очаквах...

И аз изправих се и вече виждах. Христова бяла светлина, която се излива върху мен, която бе в самата мен, която върна ми искрата за нов живот и ме събуди.

И днес като  възкръснал феникс от пепелта аз мога с душата си ведно пак да летя, без граници... и  без окови, без сянката на мрака и страха. И всеки миг благодаря ...На този, който ме е сътворил... и ме обича безусловно... и в него себе си аз виждам. И всички думи, до които се докосвам, за да се изразя са всъщност само рамка и няма как изцяло да се споделя... затуй замлъквам... И нека само любовта от мен извираща безмълвно да говори...

Разбрах, че ако нещо искаш със душата си.. ще се даде... и именно тогава  ти ще осъзнаеш силата си на творец, която е и твое право свише...

И претворяваки се чрез любов ще продължавам да благодаря...И  зная вече коя съм... какво аз искам...и накъде вървя... Аз светлината съм и любовта, и вятъра и огъня, скръбта и лъчезарната усмивка, и болката и радостта, и капките роса и цветето в пръстта, и камъка и вечността.. И всичко съм, и нищо съм... аз съм Безкрайността ... И тъй съм цяла...

Автор: Даниела Александрова