Четвъртък, Декември 30, 2010
Понеделник, Декември 27, 2010
За болката и вината...
Какво е най-доброто и мъдро отношение към несправедливите и направо неверни от човешка точка обвинения? Трябва ли да се усмихваме, без въобще да обясним и да защитим позицията си? Трябва ли да се чувстваме виновни, че с някаква собствена негативна и невидима за нас вибрация сме ги предизвикали?
……………….
……Възлюбена! Благословена да си в усилията да поправиш онези заблуди и залитания, които си допускала много пъти, заслепена от човешкото, подмамена от фалшиви идеали. Божествена нужда имаше да осъзнаеш това и да се върнеш в истинското си Свещено сърце, в божествената си балансираност и мъдрост. И в същото време трябва да знаеш, че никога не е имало нужда – обвинена от другите, да обвиниш сама себе си – обвиняването е акт с негативна насоченост. Правилната дума би била осветяване или осъзнаване….и толкова……
…………………………………………………
…..Виновна ли си за нещо?
Но, Божествена, вина не е наше понятие. Несправедливото осъждане от страна на други хора идва само за да възбуди още веднъж онази част от теб, която е готова непрекъснато да се оправдава, обяснява и отстоява. О, това само по себе си също не е „лошо”. Разбира се – в някои ситуации е добре, даже наложително да се обясни. Онова, което целиш ти, обаче е – независимо от това какво и как точно обясняваш (което в случая е много по-малката част от въздействието), да осъзнаеш какви стари страхове, комплекси за малоценност и обида предизвикват у теб тези несправедливости и – веднъж възбудени, да ги освободиш в Светлината. Защото ако реакцията е твърде болезнена, това означава, че някаква – макар и по-малка част от теб вярва на това обвинение, колкото и то да е нелепо. Само прегръщайки и освобождавайки тази част от минали влияния, ще можеш и да обясниш нещо, ако се налага, но ще го направиш с чувство на непоклатимо вътрешно достойнство.
Божествено достойнство, което си знае мястото и цената, без да наранява, осъжда или пречи на другиго.
О, ние знаем, безценна, че за човешкия ум това е задача понякога доста сложна и объркваща, защото той не може да пресметне, нито пък да контролира всички влияния, които дори само една малка постъпка може да предизвика. Това и НЕ Е негова работа всъщност. Затова ти прави точно онова, което правиш – преглеждай внимателно твоите собствени „залитания” в посока на прекомерна гордост или прекомерна нищожност, след което заставай спокойно и усмихнато в центъра си и остави събитията сами да се подредят. Не измисляй тактики, не планирай „ответни удари”. Разбира се, ти си наясно с това, така че решителната стъпка е направена. Остава само да си дадеш известно време тази мъдрост да бъде интегрирана и от по-нисшите нива, които все още искат да „стиснат” нещо, да го запазят за черни дни, да се сврат на някое сигурно малко местенце, уплашени от този жесток и коварен свят.
Аз те уверявам, небесна моя, че твоят свят сега става по-лъчезарен от всякога, затова ние те призоваваме да вървиш спокойно и уверено, с изправена, но не от горделивост, а от щастие, любов и свързаност с Вселената глава.
Трябва да свикнеш да вървиш изправена по този Божествен начин, да свикнеш да си в светлината на прожекторите без страх от нищо, защото ти няма какво да криеш, възлюбена. Ти, както и всички хора, в същината си не си грешна, а чиста като роса – започни да осъзнаваш този факт и той лека-полека ще намали всичките ти страхове до малки предани гномчета, които понякога ще ти дават мъдри съвети, но нищо повече. „Озъбените свирепи” псета от миналото, които – в мрака и заблудата си започваха да ръфат теб, вместо „враговете” вече са избягали при по-подходящи донори на енергия…
Кучетата лаят, керванът си върви. Със знанието, че ние сме винаги до теб, със знанието, че ние сега ти оказваме най-голямо доверие, защото знаем, че каквато и енергия да ти дадем, до каквото и да имаш достъп, ти ще го използваш за най-висшето благо на всички; с пълното вливане в Божествения поток и пълното си овластяване до степен на истински Космически Господар на живота си, ти ще можеш по един безкрайно естествен начин да пръскаш най-голямата си светлина без страх, вина, и опасения. Така малките упреци отстрани няма да те засягат, защото ти вече няма имаш вътрешно чувство на виновност, с което те да резонират. Ще можеш спокойно да отделяш от плявата и зърното.
Досега ти бранеше Свещената си същност с огромна ревност. И понеже цялото е било отричано не само преди векове, а и в този живот, при това и от най-близките ти хора, ти си развила това чувство за абсолютна автономност и неприкосновеност, защитавайки сърцевината си от всякакви външни влияния. Сега вече може да отдъхнеш, защото както ти каза Мария, ти казвам и аз – вече навлизаш свои води, започваш да се свързваш с истински сродни на Звездния ти произход души, с които може само да обменяш любов и мъдрост. Затова, мила, може вече напълно да разтвориш сърцето си без страх, че някой пак ще го залее с киселината на собствената си жлъч. И знай, че доколкото е ставало така в миналото, то е било част от плана за твоето осъзнаване, а както при почти всички хора – по този път има и трудни, и болезнени моменти.
Но ние ви напомняме – трудните и болезнени моменти са само „част от пътя”, но не Път сами по себе си, те са средство и горчиво лекарство, но не самоцел.
И ето аз сега ти казвам преди Коледа, казвам и на всички – Господ и ние, Възнесените Учители, Ангелите и Сияйните Същества от Светлина искаме да сте осъществени, радостни, изобилни, честити, умиротворени и блажени. Това е вашата орис, това е вашия път. И болката по него е само един малък отрязък, един контраст, който е сложен там, та винаги да ви напомня какво имате и какво повече не е желателно да вършите.
Благославям теб, любима моя, както и всички, които биха пожелали да се докоснат до моята блага енергия.
Аз съм винаги с вас, винаги ви помагам, напътствам и обичам по всякакви начини. Вашата плът е моя плът, вашата горчива чаша е и моя горчива чаша и най-голямата радост и упование за небесните ми бъднини ще бъде уверението, че вие най-накрая сте осъзнали главното – вие сте като мен. Ние сме едно. И както аз успях да се възнеса над най-голямата човешка болка и унижение, така и вие можете да се възнесете над всичките си драми, за да изпиете Граала на най-свещената си участ в небесата, които сега сваляте на Земята.
Блажени мои, обичам ви с цялото си огромно сърце и ви заливам с превеликата си Светлина и радост.
И не обръщайте внимание на суетнята наоколо си, защото истинските промени – истинските натрупвания – истинските събития се случват на друго ниво, но те се случват, любима и царствена моя – случват се неотменимо и докато другите са маят в своите не лоши, но неподходящи за времената забавления, вие – светлите души, които от еони насам работите по мисията Земя, събирате кротко и тихо лаврите на многовековния си труд.
Земята е обгърната от невидяна досега любов и подкрепа. Цялата Вселена наистина е в изумление от онова, което започва да се случва с вас, защото то действително надминава и най-смелите очаквания, които сме могли да имаме.
Стойте с тази гордост, с това знание за себе си и помнете, че сте истинските Господари на живота си, а ние сме на ваше разположение сега и винаги – и правим за вас всичко: възможно или невъзможно.
С любов и благослов изливам над вас Граала на Божественото опрощение и Райска Благовест.
Източник: Йешуа; http://www.jeshua.net
……………….
……Възлюбена! Благословена да си в усилията да поправиш онези заблуди и залитания, които си допускала много пъти, заслепена от човешкото, подмамена от фалшиви идеали. Божествена нужда имаше да осъзнаеш това и да се върнеш в истинското си Свещено сърце, в божествената си балансираност и мъдрост. И в същото време трябва да знаеш, че никога не е имало нужда – обвинена от другите, да обвиниш сама себе си – обвиняването е акт с негативна насоченост. Правилната дума би била осветяване или осъзнаване….и толкова……
…………………………………………………
…..Виновна ли си за нещо?
Но, Божествена, вина не е наше понятие. Несправедливото осъждане от страна на други хора идва само за да възбуди още веднъж онази част от теб, която е готова непрекъснато да се оправдава, обяснява и отстоява. О, това само по себе си също не е „лошо”. Разбира се – в някои ситуации е добре, даже наложително да се обясни. Онова, което целиш ти, обаче е – независимо от това какво и как точно обясняваш (което в случая е много по-малката част от въздействието), да осъзнаеш какви стари страхове, комплекси за малоценност и обида предизвикват у теб тези несправедливости и – веднъж възбудени, да ги освободиш в Светлината. Защото ако реакцията е твърде болезнена, това означава, че някаква – макар и по-малка част от теб вярва на това обвинение, колкото и то да е нелепо. Само прегръщайки и освобождавайки тази част от минали влияния, ще можеш и да обясниш нещо, ако се налага, но ще го направиш с чувство на непоклатимо вътрешно достойнство.
Божествено достойнство, което си знае мястото и цената, без да наранява, осъжда или пречи на другиго.
О, ние знаем, безценна, че за човешкия ум това е задача понякога доста сложна и объркваща, защото той не може да пресметне, нито пък да контролира всички влияния, които дори само една малка постъпка може да предизвика. Това и НЕ Е негова работа всъщност. Затова ти прави точно онова, което правиш – преглеждай внимателно твоите собствени „залитания” в посока на прекомерна гордост или прекомерна нищожност, след което заставай спокойно и усмихнато в центъра си и остави събитията сами да се подредят. Не измисляй тактики, не планирай „ответни удари”. Разбира се, ти си наясно с това, така че решителната стъпка е направена. Остава само да си дадеш известно време тази мъдрост да бъде интегрирана и от по-нисшите нива, които все още искат да „стиснат” нещо, да го запазят за черни дни, да се сврат на някое сигурно малко местенце, уплашени от този жесток и коварен свят.
Аз те уверявам, небесна моя, че твоят свят сега става по-лъчезарен от всякога, затова ние те призоваваме да вървиш спокойно и уверено, с изправена, но не от горделивост, а от щастие, любов и свързаност с Вселената глава.
Трябва да свикнеш да вървиш изправена по този Божествен начин, да свикнеш да си в светлината на прожекторите без страх от нищо, защото ти няма какво да криеш, възлюбена. Ти, както и всички хора, в същината си не си грешна, а чиста като роса – започни да осъзнаваш този факт и той лека-полека ще намали всичките ти страхове до малки предани гномчета, които понякога ще ти дават мъдри съвети, но нищо повече. „Озъбените свирепи” псета от миналото, които – в мрака и заблудата си започваха да ръфат теб, вместо „враговете” вече са избягали при по-подходящи донори на енергия…
Кучетата лаят, керванът си върви. Със знанието, че ние сме винаги до теб, със знанието, че ние сега ти оказваме най-голямо доверие, защото знаем, че каквато и енергия да ти дадем, до каквото и да имаш достъп, ти ще го използваш за най-висшето благо на всички; с пълното вливане в Божествения поток и пълното си овластяване до степен на истински Космически Господар на живота си, ти ще можеш по един безкрайно естествен начин да пръскаш най-голямата си светлина без страх, вина, и опасения. Така малките упреци отстрани няма да те засягат, защото ти вече няма имаш вътрешно чувство на виновност, с което те да резонират. Ще можеш спокойно да отделяш от плявата и зърното.
Досега ти бранеше Свещената си същност с огромна ревност. И понеже цялото е било отричано не само преди векове, а и в този живот, при това и от най-близките ти хора, ти си развила това чувство за абсолютна автономност и неприкосновеност, защитавайки сърцевината си от всякакви външни влияния. Сега вече може да отдъхнеш, защото както ти каза Мария, ти казвам и аз – вече навлизаш свои води, започваш да се свързваш с истински сродни на Звездния ти произход души, с които може само да обменяш любов и мъдрост. Затова, мила, може вече напълно да разтвориш сърцето си без страх, че някой пак ще го залее с киселината на собствената си жлъч. И знай, че доколкото е ставало така в миналото, то е било част от плана за твоето осъзнаване, а както при почти всички хора – по този път има и трудни, и болезнени моменти.
Но ние ви напомняме – трудните и болезнени моменти са само „част от пътя”, но не Път сами по себе си, те са средство и горчиво лекарство, но не самоцел.
И ето аз сега ти казвам преди Коледа, казвам и на всички – Господ и ние, Възнесените Учители, Ангелите и Сияйните Същества от Светлина искаме да сте осъществени, радостни, изобилни, честити, умиротворени и блажени. Това е вашата орис, това е вашия път. И болката по него е само един малък отрязък, един контраст, който е сложен там, та винаги да ви напомня какво имате и какво повече не е желателно да вършите.
Благославям теб, любима моя, както и всички, които биха пожелали да се докоснат до моята блага енергия.
Аз съм винаги с вас, винаги ви помагам, напътствам и обичам по всякакви начини. Вашата плът е моя плът, вашата горчива чаша е и моя горчива чаша и най-голямата радост и упование за небесните ми бъднини ще бъде уверението, че вие най-накрая сте осъзнали главното – вие сте като мен. Ние сме едно. И както аз успях да се възнеса над най-голямата човешка болка и унижение, така и вие можете да се възнесете над всичките си драми, за да изпиете Граала на най-свещената си участ в небесата, които сега сваляте на Земята.
Блажени мои, обичам ви с цялото си огромно сърце и ви заливам с превеликата си Светлина и радост.
И не обръщайте внимание на суетнята наоколо си, защото истинските промени – истинските натрупвания – истинските събития се случват на друго ниво, но те се случват, любима и царствена моя – случват се неотменимо и докато другите са маят в своите не лоши, но неподходящи за времената забавления, вие – светлите души, които от еони насам работите по мисията Земя, събирате кротко и тихо лаврите на многовековния си труд.
Земята е обгърната от невидяна досега любов и подкрепа. Цялата Вселена наистина е в изумление от онова, което започва да се случва с вас, защото то действително надминава и най-смелите очаквания, които сме могли да имаме.
Стойте с тази гордост, с това знание за себе си и помнете, че сте истинските Господари на живота си, а ние сме на ваше разположение сега и винаги – и правим за вас всичко: възможно или невъзможно.
С любов и благослов изливам над вас Граала на Божественото опрощение и Райска Благовест.
Източник: Йешуа; http://www.jeshua.net
Неделя, Декември 26, 2010
Понеделник, Декември 20, 2010
Неделя, Декември 19, 2010
Петък, Декември 17, 2010
За книгата "Кафе за събуждане" - Димитър Божанов
Това е:
"Покана за съзнателна еволюция
Тя е своеобразно пробуждане за неизменимата истина, която е в ядрото на всеки един от нас – в сърцето ни, в душата ни.
Повечето от нас вървят през света спейки. Остават слепи за смисъла.
Остават глухи за причините. Занемаряват душата си, подмамени от илюзията на формите и живеят нещастно.
"Кафе за събуждане" ще им помогне да счупят черупката на илюзиите и да се освободят от вътрешната неудовлетвореност бремето на невежеството.
Това не е просто книга. Това е пътешествие към себе си. Екскурзия до автентичната ни същност.
Преживяване, което нито ще забравите, нито ще можете да подминете просто така."
Сряда, Декември 15, 2010
Неделя, Декември 12, 2010
Да помогнем на Екатерина и Благой!
Нека се отзовем...
"Обръщаме се към всички вас – приятели, колеги, познати и непознати добри хора. Подкрепете каузата ни! Застанете до нас в помощта ни за Благой и Катя. Благой – едно чаровно и слънчево 17-годишно момче, сполетяно от кошмарна съдба. Той живее с майка си Катя. Неговото семейство е Тя. Целият му свят е Тя. Но животът и е в смъртна опасност, покосена е от рак на белите дробове. Болест, за която медицината твърди, че се лекува само "по чудо".
Нека всички заедно дадем на Катя и Благо онова, от което най-много се нуждаят в този момент - подкрепа. Морална, материална, духовна - това е без значение. Достатъчно е да изпратим една позитивна мисъл. Или да дарим един единствен лев за скъпоструващото лечение - всичко това ще им даде силата и волята да продължат да се борят с коварната болест, знаейки, че има хора, които са с тях. Чувствайки, че не са сами. И че чудото е тук, при тях... Защото чудото сме всички ние, които сме отворили сърцата си и сме прегърнали чуждата болка. Защото у всеки от нас тлее една мъничка искрица, но всички заедно можем да запалим огромен огън от доброта и съпричастност. Защото заедно можем да помогнем светът на това момче да не се срине. Защото заедно можем да победим болестта.
Катя има остра необходимост от палиативни медицински грижи докато състоянието и се стабилизира дотолкова, че да започне да се лекува с химио- и лъчетерапия. Хосписите, които приемат болните от онкозаболявания и разполагат с необходимата апаратура и персонал, са платени частни заведения. Катя и Благой не разполагат със средства.
Открихме дарителска сметка в подкрепа на Благой и Катя:
ЕКАТЕРИНА КОСТОВА
IBAN BG53 BPBI 7942 1016 2465 01
BIC BPBI BGSF
Всеки преведен от нас лев е равен на огромен жест на човещина и съпричастност.
С помощта на всеки от нас Катя и Благой ще останат по-дълго заедно. Всек миг има значение!
С помощта на всеки от нас Катя ще получи медицински грижи и ще запази достойнството си докато се бори с ужасната болест.
С помощта на всеки от нас Благой ще получи шанс за физическо оцеляване и силата да продължи напред.
Той е само на 17 години!
Нека не позволим да остане сам. Нека помогнем чудото да се случи!
Светлана Тихова – Ай Ди Тиим ООД
Анна Гръблянова – Рекламна агенция ДЕЯ
Деница Дилова - Рекламна агенция ДЕЯ
Евелина Табакова – Рекламна къща Дани Валентино
Дамян Дешев - Ти енд Ди Солюшънс ООД
Това е малка част от стотиците, които са съпричастни към усилията ни. Застанете до нас! Нека заедно върнем светлината в живота на тези две човешки същества."
Източник: http://ekaterina.tds.bg/index.html
"Обръщаме се към всички вас – приятели, колеги, познати и непознати добри хора. Подкрепете каузата ни! Застанете до нас в помощта ни за Благой и Катя. Благой – едно чаровно и слънчево 17-годишно момче, сполетяно от кошмарна съдба. Той живее с майка си Катя. Неговото семейство е Тя. Целият му свят е Тя. Но животът и е в смъртна опасност, покосена е от рак на белите дробове. Болест, за която медицината твърди, че се лекува само "по чудо".
Нека всички заедно дадем на Катя и Благо онова, от което най-много се нуждаят в този момент - подкрепа. Морална, материална, духовна - това е без значение. Достатъчно е да изпратим една позитивна мисъл. Или да дарим един единствен лев за скъпоструващото лечение - всичко това ще им даде силата и волята да продължат да се борят с коварната болест, знаейки, че има хора, които са с тях. Чувствайки, че не са сами. И че чудото е тук, при тях... Защото чудото сме всички ние, които сме отворили сърцата си и сме прегърнали чуждата болка. Защото у всеки от нас тлее една мъничка искрица, но всички заедно можем да запалим огромен огън от доброта и съпричастност. Защото заедно можем да помогнем светът на това момче да не се срине. Защото заедно можем да победим болестта.
Катя има остра необходимост от палиативни медицински грижи докато състоянието и се стабилизира дотолкова, че да започне да се лекува с химио- и лъчетерапия. Хосписите, които приемат болните от онкозаболявания и разполагат с необходимата апаратура и персонал, са платени частни заведения. Катя и Благой не разполагат със средства.
Открихме дарителска сметка в подкрепа на Благой и Катя:
ЕКАТЕРИНА КОСТОВА
IBAN BG53 BPBI 7942 1016 2465 01
BIC BPBI BGSF
Всеки преведен от нас лев е равен на огромен жест на човещина и съпричастност.
С помощта на всеки от нас Катя и Благой ще останат по-дълго заедно. Всек миг има значение!
С помощта на всеки от нас Катя ще получи медицински грижи и ще запази достойнството си докато се бори с ужасната болест.
С помощта на всеки от нас Благой ще получи шанс за физическо оцеляване и силата да продължи напред.
Той е само на 17 години!
Нека не позволим да остане сам. Нека помогнем чудото да се случи!
Светлана Тихова – Ай Ди Тиим ООД
Анна Гръблянова – Рекламна агенция ДЕЯ
Деница Дилова - Рекламна агенция ДЕЯ
Евелина Табакова – Рекламна къща Дани Валентино
Дамян Дешев - Ти енд Ди Солюшънс ООД
Това е малка част от стотиците, които са съпричастни към усилията ни. Застанете до нас! Нека заедно върнем светлината в живота на тези две човешки същества."
Източник: http://ekaterina.tds.bg/index.html
Вторник, Декември 07, 2010
Неделя, Декември 05, 2010
Изборът...
Да избера да бъда себе си?!
Имам ли такова себе си?!
Тук и Сега ми е навсякъде и всякога.
Аз съзнавам, че знаейки и изживявайки, аз случвам се и битие съм.
Усещам и виждам истинност. Мисъл се прилага в действие... С Избор?!
А себе си къде да диря, коя съм, къде съм?
Сякаш съм едно голямо себе си, виждам се и чувствам това голямо себе си във всичко и всички... и не стигам до нуждата „да избера” аспекта себе си-Анел ... тук, „заземена”. Аз съм него. И него съм...
Аз виждам и чувствам, съзнавам... благодарение на него.
Но сякаш реално избор нямам...
защото вече е направен такъв...
Его-аспекта го боли... има своя болка, липса, нужда...
вижда, че е една по-голяма цялост и се случва... в многоизмерна реалност...
И сякаш тази мен, която вижда, от която се случва виждането... не си дава... не изпитва нуждата да се избере нея си фокусирана... защото я има навсякъде във всяка една възможност и нейният център е навсякъде и всеки и всичко. И случва ги, и случва се(изборът вече е направен) и че... сякаш се чувствам като една ходеща, движеща постоянно и обхождаща се многоизмерност – разхождам се из себе си и... става ми интересно (трупам знание)...
И ето – „Сега искам да седна тук... да разгледам” и хоп влизам, вкусвам, изживявам... но защо не избирам себе си? Или самото виждане, че става от мен... е вече направеният избор?!
Има страх от някаква болка в мен... болка, с която, благодарение на която излязох извън „границите” си, за да видя безграничността си. И виждайки това, наблюдавайки това, вече не изпитвам глада и нуждата ... да бъда в мен фокусирана... защото всички са мен. Защото всички съм Аз. И ме има всякаква навсякъде по всяко време, включително и като Анел-аспекта/избрал на някакво ниво да е в болка/, от който виждам, чувствам, съзнавам всичко това.
Болката ме „включи” в многоизмерната моя широка перспектива (бягайки от нея-болката, аз се виждам)... но сега... Тук и Сега тази болка дори и да се появи... се стапя като памук много бързо. Тя е гласът на чакащата Анел да бъде „излекувана” от нея и ограниченията и болките й... рани и травми, които чакат да бъдат излекувани от осъзнаващата и виждащата себе си мен.
Чакам ли се някъде?! Чакам се да бъде преизбрана... онази, която би се избрала в аспект да се изживява.
И сякаш нямам локализация. Уж съм движеща се енергия, активност в живот... навсякъде и всякога... а изглежда... като че е пасивност... като покой... като всичко видяно, виждащо се... проявяващо се в някакво безвремие... и само скалата на времето и пространството задават някаква илюзия за движение, за еволюция, за развитие... като спомняне на вече слученото, но същевременно случващо се и предстоящо да се случва. Безвремие, поставено във времеви рамки на забрава и безпаметност... По-скоро памет, изкуствено задаваща събитийност, т.е. време.
Време, пространство, памет – илюзията на задвижването.
Всичко е проявено. ВЕЧЕ. И виждам алтернативни случвания на аспекта-Анел, от който „излязох”... всевъзможни начини на вече слученото в илюзорното време на тук и сега на аспекта (което е частност, което е истинско тук и за Моето ТУК и СЕГА.
Няма там, няма друго пространство. Няма другост. Тук и Сега.
Дълго време търся какво да ме стимулира... да се избера и задействам тук в Анел-аспект. Нямам нуждата да се центрирам, ограничение ми е, задух ми е иначе ...
Аз вече нямам как да не бъда себе си... Виждам се нова, но същата, нова, но „всичката” /спрямо нивото на осъзнаване всичката/
Винаги има и още... и още...
И Аз, аз отлагам избора, защото не знам как да го направя, защото усещам, че има още какво да се види... да видя... преди да „поседна” да действам и... да прилагам наученото...
Нещо има още... но още има всякога и винаги...
Всяко нещо е последвано от Защо?... и още, и още...
Докато Абсолютния Аз не избере да стане ограничен, той няма нуждата да се преоткрива, тъй като той просто е в хармония, той е всичко, навсякъде, всякога, във вечно здраве, свободен и творящ. Защо избира все пак? Импулсът да избера ... откъде, как се ражда?
В ипмулсът да избера да се самозавъртя – спрямо себе си – съм Бог.
Точката съставлява, представлява полето на енергията, има свойството на полето. И тя става център на задвижване на енергията (била в покой) и вълна ражда се от точката на божествен импулс и акт на сътворяване, творението случва се/в конкретна форма = задвижената енергия, фиксирана в ограничение/.
В точката, която реално всъщност просто Е, точката = Е, в точката има покой, тишина, без движение, празнота. Нужда да се разбере се ражда/как, защо?/, имулс за задвижване. Нужна е отправна точка за задвижване. Ограниченията са необходимост за задвижване(нужна е точка на виждане, на/за осъзнаване/инак няма осъзнаване... няма персонализиране... Едното си .. всичко си и няма осъзнаване.../ конретен аспект в проява) на енергията и влизането и във форма и формирането на реалност в проявление, аспект.
Защо Абсолюта като такъв, който няма нужди, който е всичко, изпълва всичко, Е .... получава, има нуждата да се абсолютизира в аспекти свои и да се изживява? Защо се ражда тази нужда за влизане във форма на енергията и в себевъзвръщаемост?
Нали Абсолютът е всичко – защо има нужда да се саморазбира бялото, че е цвят и в него има и други цветове, че във всеки цвят има светлина, бяло, него си???
In every colour there is a light.
Защо има желание да се самоопредели според нещо и си създава отправна точка от полето, което е – и се превъплъщава във форма?
ЗАЩОТО В РЕАЛНОСТТА, В КОЯТО ПОПАДАМЕ/сме избрали да попаднем, сме се изградили/, ТОЗИ ОТГОВОР НЯМА ОТГОВОР.
ЗАЩОТО В МОМЕНТ А НА ПИТАНЕ ОТГОВОРЪТ ГО ИМА, ДАДЕН Е. ВИЖДАНЕ И ИЗЖИВЯВАНЕ КАСАЕ. ОБЯСНЕНИЕ НА БОГ няма. Във всеки един момент, във всяка една реалност, в която попадам и съм избрала да се изживявам, аз определям Бог. Аз съм Бог. Тръгвайки от тази позиция да търся, ще намирам. Гледайки и виждайки на плоскостта, която стъпвам, реалността рисувам и творя я сам самичка. И Бог съм това. Но началото и краят в мигЪТ на сътворяване събират се и в този миг едничък изживявам се. ТОВА СЪМ.
ТОЧКАТА РЕШАВА ДА БЪДЕ ВЪЛНА – ЗАЩО?
ОТДЕЛЯНЕТО е импулсът Божий – БОГ Е и СЪТВОРЕНИЕТО Е. НЯМА НАЧАЛО И НЯМА КРАЙ.
НЕ ТЪРСИ НАЧАЛО, НЕ ТЪРСИ И КРАЙ.(от мен към мен ... не е проповед 2-ро лице единствено число)
В търсенето илюзорни отговори ще получиш, защото когато търсиш, си попаднал в ограничена реалност времева и пространствено ограничена. А АЗ съм в безвремието и безпространствеността.
Ограничил си се да ме изживееш в частна реалност – Не ме ограничавай в скали на времето и пространството, за да ме разбереш, защото ОТВЪД СЪМ. Разбирането = ИЗЖИВЯВАНЕТО в ТУК И СЕГА СЪМ.
Защо, как?
Ок. Виждам отговорът. Да се заземя, центрирам в аспект-Анел и да се изживявам „оттам” (ТУК Е) творяща и случваща се/си живота... Т.е. да си приема илюзията, която вече съм приела да бъда?! Думите ми пречат да се изразявам. Аз не мога да си служа с тях, не са ми полезен инструмент,... режат ме, режат ми истината.
Знам... знания... които не могат да влязат във форма конкретна...
Виждам как се случва... но не знам как да приложа, как се задейства действането... движението ...
И затова и стигнах да се питам „Защо абсолютът се задвижва”
Как се задейства... т.е. самото изживяване в конкретен аспект и в същото „време” контекстен аспект на мен.
Аз виждам как съм всичко, виждам какво съм, но сякаш равно ми е... наподобяващо точка, статичност някаква.
Как да се задвижа в „заземено” изживяване на инструмента за стремително все по осъзнаване към Цялото... че да случа битието на Анел, движението й, здравето й, щастието й, живота й.
Тя се случва, но в широк план.... и случваща се така, се случва и в частност. Взаимна свързаност със себе си, е всичкото, което Е.
Всъщност няма „проблем” Просто фокус... просто избор.
Как да се фокусирам в онази, която Анел по начало иска да е и има нужда да бъде?! Как да събудя нужда? Как идва? Защо...
Защо? Защо ми беше нужно да видя многоизмерната си проявеност? Ок, за да знам какво съм и какво мога. Ок. Мога го. Как да го приложа?
Това е като... След много учене... след изпит... много много четене... и мозъкът е като машина, автомат и не може да се изключи...
Създава илюзорно усещане, че не съм гладна... че не ми се яде нищо. А всъщност тялото е и уморено, и гладно... и всъщност точно той, мозъкът, има голяма неистова нужда от храна, за да функционира нормално, за да съществува. Илюзията не може да се изключи заради самия него си.
Тук съм. Дотук стигам.
Как да избера себе си/изобщо трябва ли да избирам???/, след като видях СЕБЕ СИ? Виждането е изборът!? Вече съм избрала.
Вече съм се избрала.
С моето съзнание аз съм в една „виртуална реалност”, която е истинска ЦЯЛА МЕН... но небидейки в съзнанието-Анел, аз губя и изживяването на реалността, която виждам чрез въплъщението, инкарнацията-Анел.
Т.е. няма какво да избирам, вече съм се избрала.
Като във филма Аватар... разликата обаче е, че реалността, от която се „включва” Анел да изживява „виртуалност” е в самата виртуалност, в синхрон, с тук и сега на Анел-аспекта. Тук и Сега. ... и да елиминирам Анел е изключване на виждането и изживяването, quit от реалността/щом я виждам, съм се избрала/.
Понеже виждаща, видяно и виждане се преливат... е едно ... то няма избор... Всичко съм. Това ми диктува съзнанието, това съзнавам. Кое ме ограничава да питам Защо да се избирам? Как да бъда пак „само”...? Егото? Тялото? Но аз през него виждам.... ?!
Защо съм се проявила? Защо видях това от позиция Анел? Защо „изкочих” да виждам това? Има ли изобщо избор... или е като илюзията с глада...
Болката на Анел-аспекта ... тя е много моментна... и ... като балонче в газирана вода... изкача и я няма...
Горе съм, и долу съм... на една и съща вълна... едновременно... щото съм цялата нея. И на повърхността, и на дъното съм... едновременно... и ми е все тая има ли болка или не. Защото в аспекта-Анел може да има болка, но същата тя, чувстваща се в по-широка перспектива, в по-голяма измерност.. още също чувства ...и Е радост, някъде „там”, ТУК, вскякак е, във всяка ситуация, емоция, аспект.
И сякаш се неутрализирам и става равно. /като точка е, покой, няма движение/
И това... това е „точката”, до която стигам.
И нямам нуждата, смисъла, не мога да се задвижа... изглежда ми илюзия...
Ограничено безмислие...
А може би го правя заради всички нестигнали мои аспекти до такова виждане?! Т.е. пак заради себе си? И тук вече има смисъл? За колективното съзнаване?
Противоречиво изглежда всичко, което пиша. Знам. Лудост изглежда. Виждам.
Всичко е истина. И е лудост, и не е.
Истината е многоизмерна.
Всеки е прав – вижда от неговия си аватар...
Той, всеки.. създава своята си реалност, от която има нужда, за да достигне някакво ниво на осъзнатост... и в следваща проява към по и по осъзнатост... целейки цялост...
Негова си реалност. /и само тя е единствената му истина, всичко друго за него е илюзия/... А когато няма другост?! Съм сама в ново значение. Само аз, единствено съществуваща.
Илюзията се самоелиминира, защото е изкуствено от мен била създадена и поддържана... И ... като си спомня... тя се стапя.
Като се върна към себе си, СЪМ ИСТИНАТА – а не правя реалност, не градя, не създавам истини... които са част от ИСТИНАТА.
Тогава „АЗ СЪМ ПЪТЯТ И ИСТИНАТА И ЖИВОТЪТ”.
И стигам до едно мислене... противоречие... винаги ще има, „срещи”, „давания на късо”, на реалности. За аспектизираното е Абсурд. Абсолютен абсурд и разминаване... лудост. Смях, хумор...
Гледайки онзи ден една комедийка, аз осъзнах какво реално е хуморът – ефектът на хумора е точно това – противоречие на реалността, на изживяващите се... на наблюдаващият „сблъсъка” на тези реалностни светове.
И когато ти е „подобен” сблъсъкът (но думичката подобие с много странен смисъл семантично... като нужното ти противоречие, твоето „накъсо”)... се ражда смеха, разминаването, хуморът = Абсурд = невъзможност (смешното в „триенето” на реалностите)
И зад това – невъзможност да докажеш, да обясниш, да се изразиш, да заявиш себе си пред „другия ” в неговия свят и реалност. Невъзможност щото няма смисъл, няма никакво значение... Дава накъсо, и е unreasonable. Nonsense.
Нереална невъзможна среща на споделяне.
И невъзможно е разбирането.
И ... страдах аз... в тази невъзможност... дълго... но защо да страдам... от противоречия на светове(те всичките са мои на някакво ниво)... от противоречия, които се раждат при сблъсъка на светове...
При все че аз мога да си позволя да се изживявам в усмивка, смях, радост... в противоречив мой щастлив „хумор”.
Илюзорните реалности правят и хуморът такъв. Да има хумор има отношение към, да има отношение към... има другост....
Защо... Защо...:)
Но основното ... Аз себе си да избера се ...
Изборът...
че...
Аз съм пътят,
аз съм изживяването,
аз го случвам...
Анел, Тук и Сега.
Имам ли такова себе си?!
Тук и Сега ми е навсякъде и всякога.
Аз съзнавам, че знаейки и изживявайки, аз случвам се и битие съм.
Усещам и виждам истинност. Мисъл се прилага в действие... С Избор?!
А себе си къде да диря, коя съм, къде съм?
Сякаш съм едно голямо себе си, виждам се и чувствам това голямо себе си във всичко и всички... и не стигам до нуждата „да избера” аспекта себе си-Анел ... тук, „заземена”. Аз съм него. И него съм...
Аз виждам и чувствам, съзнавам... благодарение на него.
Но сякаш реално избор нямам...
защото вече е направен такъв...
Его-аспекта го боли... има своя болка, липса, нужда...
вижда, че е една по-голяма цялост и се случва... в многоизмерна реалност...
И сякаш тази мен, която вижда, от която се случва виждането... не си дава... не изпитва нуждата да се избере нея си фокусирана... защото я има навсякъде във всяка една възможност и нейният център е навсякъде и всеки и всичко. И случва ги, и случва се(изборът вече е направен) и че... сякаш се чувствам като една ходеща, движеща постоянно и обхождаща се многоизмерност – разхождам се из себе си и... става ми интересно (трупам знание)...
И ето – „Сега искам да седна тук... да разгледам” и хоп влизам, вкусвам, изживявам... но защо не избирам себе си? Или самото виждане, че става от мен... е вече направеният избор?!
Има страх от някаква болка в мен... болка, с която, благодарение на която излязох извън „границите” си, за да видя безграничността си. И виждайки това, наблюдавайки това, вече не изпитвам глада и нуждата ... да бъда в мен фокусирана... защото всички са мен. Защото всички съм Аз. И ме има всякаква навсякъде по всяко време, включително и като Анел-аспекта/избрал на някакво ниво да е в болка/, от който виждам, чувствам, съзнавам всичко това.
Болката ме „включи” в многоизмерната моя широка перспектива (бягайки от нея-болката, аз се виждам)... но сега... Тук и Сега тази болка дори и да се появи... се стапя като памук много бързо. Тя е гласът на чакащата Анел да бъде „излекувана” от нея и ограниченията и болките й... рани и травми, които чакат да бъдат излекувани от осъзнаващата и виждащата себе си мен.
Чакам ли се някъде?! Чакам се да бъде преизбрана... онази, която би се избрала в аспект да се изживява.
И сякаш нямам локализация. Уж съм движеща се енергия, активност в живот... навсякъде и всякога... а изглежда... като че е пасивност... като покой... като всичко видяно, виждащо се... проявяващо се в някакво безвремие... и само скалата на времето и пространството задават някаква илюзия за движение, за еволюция, за развитие... като спомняне на вече слученото, но същевременно случващо се и предстоящо да се случва. Безвремие, поставено във времеви рамки на забрава и безпаметност... По-скоро памет, изкуствено задаваща събитийност, т.е. време.
Време, пространство, памет – илюзията на задвижването.
Всичко е проявено. ВЕЧЕ. И виждам алтернативни случвания на аспекта-Анел, от който „излязох”... всевъзможни начини на вече слученото в илюзорното време на тук и сега на аспекта (което е частност, което е истинско тук и за Моето ТУК и СЕГА.
Няма там, няма друго пространство. Няма другост. Тук и Сега.
Дълго време търся какво да ме стимулира... да се избера и задействам тук в Анел-аспект. Нямам нуждата да се центрирам, ограничение ми е, задух ми е иначе ...
Аз вече нямам как да не бъда себе си... Виждам се нова, но същата, нова, но „всичката” /спрямо нивото на осъзнаване всичката/
Винаги има и още... и още...
И Аз, аз отлагам избора, защото не знам как да го направя, защото усещам, че има още какво да се види... да видя... преди да „поседна” да действам и... да прилагам наученото...
Нещо има още... но още има всякога и винаги...
Всяко нещо е последвано от Защо?... и още, и още...
Докато Абсолютния Аз не избере да стане ограничен, той няма нуждата да се преоткрива, тъй като той просто е в хармония, той е всичко, навсякъде, всякога, във вечно здраве, свободен и творящ. Защо избира все пак? Импулсът да избера ... откъде, как се ражда?
В ипмулсът да избера да се самозавъртя – спрямо себе си – съм Бог.
Точката съставлява, представлява полето на енергията, има свойството на полето. И тя става център на задвижване на енергията (била в покой) и вълна ражда се от точката на божествен импулс и акт на сътворяване, творението случва се/в конкретна форма = задвижената енергия, фиксирана в ограничение/.
В точката, която реално всъщност просто Е, точката = Е, в точката има покой, тишина, без движение, празнота. Нужда да се разбере се ражда/как, защо?/, имулс за задвижване. Нужна е отправна точка за задвижване. Ограниченията са необходимост за задвижване(нужна е точка на виждане, на/за осъзнаване/инак няма осъзнаване... няма персонализиране... Едното си .. всичко си и няма осъзнаване.../ конретен аспект в проява) на енергията и влизането и във форма и формирането на реалност в проявление, аспект.
Защо Абсолюта като такъв, който няма нужди, който е всичко, изпълва всичко, Е .... получава, има нуждата да се абсолютизира в аспекти свои и да се изживява? Защо се ражда тази нужда за влизане във форма на енергията и в себевъзвръщаемост?
Нали Абсолютът е всичко – защо има нужда да се саморазбира бялото, че е цвят и в него има и други цветове, че във всеки цвят има светлина, бяло, него си???
In every colour there is a light.
Защо има желание да се самоопредели според нещо и си създава отправна точка от полето, което е – и се превъплъщава във форма?
ЗАЩОТО В РЕАЛНОСТТА, В КОЯТО ПОПАДАМЕ/сме избрали да попаднем, сме се изградили/, ТОЗИ ОТГОВОР НЯМА ОТГОВОР.
ЗАЩОТО В МОМЕНТ А НА ПИТАНЕ ОТГОВОРЪТ ГО ИМА, ДАДЕН Е. ВИЖДАНЕ И ИЗЖИВЯВАНЕ КАСАЕ. ОБЯСНЕНИЕ НА БОГ няма. Във всеки един момент, във всяка една реалност, в която попадам и съм избрала да се изживявам, аз определям Бог. Аз съм Бог. Тръгвайки от тази позиция да търся, ще намирам. Гледайки и виждайки на плоскостта, която стъпвам, реалността рисувам и творя я сам самичка. И Бог съм това. Но началото и краят в мигЪТ на сътворяване събират се и в този миг едничък изживявам се. ТОВА СЪМ.
ТОЧКАТА РЕШАВА ДА БЪДЕ ВЪЛНА – ЗАЩО?
ОТДЕЛЯНЕТО е импулсът Божий – БОГ Е и СЪТВОРЕНИЕТО Е. НЯМА НАЧАЛО И НЯМА КРАЙ.
НЕ ТЪРСИ НАЧАЛО, НЕ ТЪРСИ И КРАЙ.(от мен към мен ... не е проповед 2-ро лице единствено число)
В търсенето илюзорни отговори ще получиш, защото когато търсиш, си попаднал в ограничена реалност времева и пространствено ограничена. А АЗ съм в безвремието и безпространствеността.
Ограничил си се да ме изживееш в частна реалност – Не ме ограничавай в скали на времето и пространството, за да ме разбереш, защото ОТВЪД СЪМ. Разбирането = ИЗЖИВЯВАНЕТО в ТУК И СЕГА СЪМ.
Защо, как?
Ок. Виждам отговорът. Да се заземя, центрирам в аспект-Анел и да се изживявам „оттам” (ТУК Е) творяща и случваща се/си живота... Т.е. да си приема илюзията, която вече съм приела да бъда?! Думите ми пречат да се изразявам. Аз не мога да си служа с тях, не са ми полезен инструмент,... режат ме, режат ми истината.
Знам... знания... които не могат да влязат във форма конкретна...
Виждам как се случва... но не знам как да приложа, как се задейства действането... движението ...
И затова и стигнах да се питам „Защо абсолютът се задвижва”
Как се задейства... т.е. самото изживяване в конкретен аспект и в същото „време” контекстен аспект на мен.
Аз виждам как съм всичко, виждам какво съм, но сякаш равно ми е... наподобяващо точка, статичност някаква.
Как да се задвижа в „заземено” изживяване на инструмента за стремително все по осъзнаване към Цялото... че да случа битието на Анел, движението й, здравето й, щастието й, живота й.
Тя се случва, но в широк план.... и случваща се така, се случва и в частност. Взаимна свързаност със себе си, е всичкото, което Е.
Всъщност няма „проблем” Просто фокус... просто избор.
Как да се фокусирам в онази, която Анел по начало иска да е и има нужда да бъде?! Как да събудя нужда? Как идва? Защо...
Защо? Защо ми беше нужно да видя многоизмерната си проявеност? Ок, за да знам какво съм и какво мога. Ок. Мога го. Как да го приложа?
Това е като... След много учене... след изпит... много много четене... и мозъкът е като машина, автомат и не може да се изключи...
Създава илюзорно усещане, че не съм гладна... че не ми се яде нищо. А всъщност тялото е и уморено, и гладно... и всъщност точно той, мозъкът, има голяма неистова нужда от храна, за да функционира нормално, за да съществува. Илюзията не може да се изключи заради самия него си.
Тук съм. Дотук стигам.
Как да избера себе си/изобщо трябва ли да избирам???/, след като видях СЕБЕ СИ? Виждането е изборът!? Вече съм избрала.
Вече съм се избрала.
С моето съзнание аз съм в една „виртуална реалност”, която е истинска ЦЯЛА МЕН... но небидейки в съзнанието-Анел, аз губя и изживяването на реалността, която виждам чрез въплъщението, инкарнацията-Анел.
Т.е. няма какво да избирам, вече съм се избрала.
Като във филма Аватар... разликата обаче е, че реалността, от която се „включва” Анел да изживява „виртуалност” е в самата виртуалност, в синхрон, с тук и сега на Анел-аспекта. Тук и Сега. ... и да елиминирам Анел е изключване на виждането и изживяването, quit от реалността/щом я виждам, съм се избрала/.
Понеже виждаща, видяно и виждане се преливат... е едно ... то няма избор... Всичко съм. Това ми диктува съзнанието, това съзнавам. Кое ме ограничава да питам Защо да се избирам? Как да бъда пак „само”...? Егото? Тялото? Но аз през него виждам.... ?!
Защо съм се проявила? Защо видях това от позиция Анел? Защо „изкочих” да виждам това? Има ли изобщо избор... или е като илюзията с глада...
Болката на Анел-аспекта ... тя е много моментна... и ... като балонче в газирана вода... изкача и я няма...
Горе съм, и долу съм... на една и съща вълна... едновременно... щото съм цялата нея. И на повърхността, и на дъното съм... едновременно... и ми е все тая има ли болка или не. Защото в аспекта-Анел може да има болка, но същата тя, чувстваща се в по-широка перспектива, в по-голяма измерност.. още също чувства ...и Е радост, някъде „там”, ТУК, вскякак е, във всяка ситуация, емоция, аспект.
И сякаш се неутрализирам и става равно. /като точка е, покой, няма движение/
И това... това е „точката”, до която стигам.
И нямам нуждата, смисъла, не мога да се задвижа... изглежда ми илюзия...
Ограничено безмислие...
А може би го правя заради всички нестигнали мои аспекти до такова виждане?! Т.е. пак заради себе си? И тук вече има смисъл? За колективното съзнаване?
Противоречиво изглежда всичко, което пиша. Знам. Лудост изглежда. Виждам.
Всичко е истина. И е лудост, и не е.
Истината е многоизмерна.
Всеки е прав – вижда от неговия си аватар...
Той, всеки.. създава своята си реалност, от която има нужда, за да достигне някакво ниво на осъзнатост... и в следваща проява към по и по осъзнатост... целейки цялост...
Негова си реалност. /и само тя е единствената му истина, всичко друго за него е илюзия/... А когато няма другост?! Съм сама в ново значение. Само аз, единствено съществуваща.
Илюзията се самоелиминира, защото е изкуствено от мен била създадена и поддържана... И ... като си спомня... тя се стапя.
Като се върна към себе си, СЪМ ИСТИНАТА – а не правя реалност, не градя, не създавам истини... които са част от ИСТИНАТА.
Тогава „АЗ СЪМ ПЪТЯТ И ИСТИНАТА И ЖИВОТЪТ”.
И стигам до едно мислене... противоречие... винаги ще има, „срещи”, „давания на късо”, на реалности. За аспектизираното е Абсурд. Абсолютен абсурд и разминаване... лудост. Смях, хумор...
Гледайки онзи ден една комедийка, аз осъзнах какво реално е хуморът – ефектът на хумора е точно това – противоречие на реалността, на изживяващите се... на наблюдаващият „сблъсъка” на тези реалностни светове.
И когато ти е „подобен” сблъсъкът (но думичката подобие с много странен смисъл семантично... като нужното ти противоречие, твоето „накъсо”)... се ражда смеха, разминаването, хуморът = Абсурд = невъзможност (смешното в „триенето” на реалностите)
И зад това – невъзможност да докажеш, да обясниш, да се изразиш, да заявиш себе си пред „другия ” в неговия свят и реалност. Невъзможност щото няма смисъл, няма никакво значение... Дава накъсо, и е unreasonable. Nonsense.
Нереална невъзможна среща на споделяне.
И невъзможно е разбирането.
И ... страдах аз... в тази невъзможност... дълго... но защо да страдам... от противоречия на светове(те всичките са мои на някакво ниво)... от противоречия, които се раждат при сблъсъка на светове...
При все че аз мога да си позволя да се изживявам в усмивка, смях, радост... в противоречив мой щастлив „хумор”.
Илюзорните реалности правят и хуморът такъв. Да има хумор има отношение към, да има отношение към... има другост....
Защо... Защо...:)
Но основното ... Аз себе си да избера се ...
Изборът...
че...
Аз съм пътят,
аз съм изживяването,
аз го случвам...
Анел, Тук и Сега.
Аз съм...
Недей ме следва, аз съм в теб, не искам следване.
Спри да ме търсиш, аз съм в теб, не искам търсене.
И послание няма никакво. Послание да дадеш е нужно далеч да бъдеш. И далеч поставяш се. Посланието нужда от разстояние задава. А Аз съм в теб. Аз съм ти. Търсиш учител да те води, да го следваш. Знай, че учител не е взаимоотношение – желание или неприязън, учителят присъствие е. Просто чувствай присъствието на учителя. Това си ти.
Светът ти реалност относителна е и тя ограничения слага...
А присъствието в неограниченост обширна безкрайност и цялостност ти дава. И в почувствано присъствие на учителя знанието процъфтява, тъгата изчезва, радост се ражда, лиспа намалява, талант се проявява.
И Разбираш, че твоят Аз е живот във всичко.
И тогава общото направи лично и усети богатство, мъдрост и сила.
И тогава личното направи всеобщо и намери любов и свобода безгранична. Без желания. Желанието означава утре, а не сега. Природата такава му е – утре чакам, сега изпускам. Бягам към утре, забравяйки днес. А радостта ми никога не е утре, а винаги в сега е. Желанията значи илюзии са мои, щото раждат се самите от преживявания стари, памет ги диктува, минало във впечатления задава. Ако появи се желание, да искаш да го няма, то превръщаш го в ново му проявление, в желание друго. А всичко отстранява се с желанието за истина, разтваря всичко, себе си накрая, и остава блаженство.
А инак – желание родено за някой и нещо, получено реално, благодарност в теб поражда. И благодариш му...
А ако благодарен си за нещо/вън и вътре, другост определяш/, то ти на мен, на себе си не си принадлежиш и отделен чувстваш се така, центрираш себе си за важен и благодариш и твоята благодарност его показва. А его имаш ли, в отеляне поставяш се.
Желания, страст ... за недостиг те говорят. А недостиг в мойта цялост няма.
Аз съм ЦЯЛОСТТА в хармония истинска желана.
***
Съмняваш се в мен – отделил си се значи от себе си. Появява се съмнение там, където разстояние деление създава. Съмнението е липсата на близост с теб самия. Затова принадлежи си, бъди си близък, бъди цялостта си! Иначе на границата твоя илюзорна на единност и отделност ти заставаш.
Веднъж поставил се в съмнение, приеми се. Само така твоята илюзия се изчиства. Защото в съпротивлението свое навлизаш. А всяко съпротивление в теб начин на оцеляване твой е. Съпротивлението упорство носи и равновесие поставя.
Да се ограничаваш е да се задвижваш към хармония, сремежът към динамичност определяш и живот в жизненост установяваш.
И паметта е тази, която прави те нещастен или мъдър. Спомените обвързват те със събития от променящия се ограничен свят, а споменът за твоята природа те освобождава. Спомняйки си относителното непрекъснато – робство и ограничение си носиш, ограничаваш необятността на цялостта ти. Да забравиш безкрайността страдание поражда. А забравата на незначителното – блаженство ставаш.
Анел, Тук и Сега
Дъжд...
Дъжд.
Сълзите на душата...
Дъждовни капки... приглушен спектакъл...
мисли в игра... лъжовни реалности случват...
И...
Празно... и крясъци...
вина и сълзи...
слепота...душата в лабиринтите свои светлина не среща...
всичко обречено в безпаметно стъпкане... до безкрай навързано...
безпричинно нареден хаос ... изкуствено изтрити спомени... порцеланови усмивки... маскарад...
и себе си да види не успява душата изнемощяла ...
прозрачна ... не се вижда...
бяга й се.... иска да изчезне...
иска да спре да усеща невъзможностите на стените лабиринтски...
иска да изключи повтарянето на съдбовните пътища...
Пътища без посоки ... пътища празни и безцелни...
робски пътища ...
Дъхът замира ...
сърцето уморено прескача...
душата крещи още... в тишината и плува давеща се... в болката родена от тежестта на вината...
Обвинения, съд, горчив и помръзващ... вледеняващ и парализиращ съд...
своя собствен съд...
безсилна да намери бряг... така желаният покой, така желаната почивка...
Няма. Няма я душата.
Дъхът спира.
Душата самата сълзите пресушава, облечена в студена тишина, в тъмните сенки красива, отлитна безследна в нощта....
Няма я душата. Не намира. Сама се скита в търсенето себе си да се огледа...
в сълзите... на душата.
Дъжд.
Някой, навсякъде, винаги.
Петък, Декември 03, 2010
Непотребност
Разнесох се из близките крайбрежия.
Сух, горещ, отъпкан пясък.
Аз цялата се кланях на безбрежие
И само тоя идол не съборих с бягство.
Вечно блъсках се във празната си сянка,
Без от страх поне да гледам в мен.
После в страх събирах се от празните останки,
В жива сянка да ме облече.
Познавах всяка песъчинка от кръвта си –
Топлата вода на бледото ми утро.
Жадна бях за ново и късах от плътта си,
Гладното ми его да поддържам бодро.
Във всяка капка на дъжда се пръснах –
Хладката вода на бледия ми ден.
Бягах себе си в света да търся,
От равновесие безкрайно отегчена!
Не в шепите събирах си сълзите –
Солената вода на бледата ми нощ.
Изливах се във тях и съхнех под лъчите
На яркия живот и сухия разкош.
Прехвърлих смело своите предели –
Обля ме чуждата студена светлина.
И моите лица – не бледи – смъртно бели,
Изглеждаха от другата страна!
Боляха ме очите от лъжи –
Мои истини, навлечени с надежда,
И яркия ми спомен от „преди”
Разпъна ме във светлата одежда.
Защо ми трябваше да имам избор,
Не виждах ли встрани, не чувствах ли „ако”?
Забравих себе си от чисто любопитство,
А яркото разтворих във дано ...
Обвързана с сърцето си за вечност
На своя дом в познатото да служа,
Къде изнесох се в разкошна бедност,
Щом болката по-силна е от нужда?
И върнах се. С затворени очи.
Мене гонех във следите си от кръв –
Възнасях идола, а цветните лехи
Съм ги поднасяла на друг такъв.
Разнесох се из близките крайбрежия ...
Сух, горещ, отъпкан пясък ...
Аз цялата се кланях на безбрежие
И него в себе си затворих с бягство.
....................................
Сряда, Декември 01, 2010
Абонамент за:
Публикации (Atom)
